Подобаващо прочее някой би ни похулил, че сме не само леностни и нерадиви за доброто, но и скъперници спрямо приобщаването на единоплеменниците [си] към доброто, ако бихме отминали с мълчание житието на блажения Йоан и не бихме [го] поднесли с всяческо старание написано от нас, доколкото можем, като образополагащ образец на желаещите доброто и за ревнителите на добродетелта, щом и така ползата стига до нас преди [да стигне до] другите. След като има в изобилие подражатели, понеже в него са събрани всички добродетели, все пак може да принесе и немалка полза [дори] на невникващите. Защото подобно житие ще бъде достатъчно, за да въздигне не само тези, които с много труд вървят по стъпките на оногова великия, до подобна слава на приближилите се към Бога, но да принесе значителен успех и за тези, които в малка [степен] са подражавали на неговия живот. А не само това, но и за ония, които просто са слушали, ако [слухът им не остава] безучастен, ще бъде основание за полза. Защото и само чутото [дори] може да влее капка по капка своята любов в душите на слушащите и, запазено от паметта, да бъде сякаш някакво жило, та постепенно да ги подбужда към подражание. Понеже душевната храна се поднася и на едните, и на другите – на повествуващите, както е известно, и на слушащите, – подобно житие ще стане и лек за спасение, и Бог ще се прослави чрез него. Мисля, че и едните, и другите имат еднаква нужда и стремеж: за едните прочее – да не пропускат ни най-малко [от разказа за] полезното, и за другите – безразделно да го следват, но най-вече и за едните, и за другите – да се стремят към подражание. Пренеразумно ще бъде, прочее, щото ние винаги да промишляваме за веществената и преходна телесна храна, сякаш тя направлява най-силното ни старание; все повече и свръхмярка да я приемаме, съблазнили се към храната, а за нетленната и непресъхващата, и душеполезната и вечнопребъдващата [храна] поне малко да нямаме грижа, пренебрегвайки своята душа, топяща се от божествен глад.
Ето вече, щом полагаме началото на повестта за оногова, нека прочее да бъде призована самата негова благодат, що той, искрено от Бога прие изобилно, та от незнание да не погрешим онова, което търсим, като докосваме с разтворени ръце свещените неща, както се казва, и още повече – като разказваме за неговите достойнства, да не ощетим ни най-малко слушателите, отминавайки ползата от по-добрите. Ако прочее този пребожествен мъж поне малко би вниквал с ума си в долните и тленните неща, или би се грижил за нещо земно, бързо щяхме да отминем паметта му и да я отпратим към дълбините на забравата. Но понеже той, оставил долу всичко гореспоменато, вникваше в Горното отечество, в свободното, безпечалното и твърдото, и по всякакъв начин се стремеше да постигне общия Отец и Създател, затова и ние трябва да разкажем поне отчасти за него.
Нещата, отнасящи се до него, които нашите предшественици написаха някак неумело и грубо[1], тях ние усърдно се постарахме да разкажем изискано, както подобава, знаейки твърдо, че повестта за отеца има свойството да весели душите на отцелюбците и да ги тласка към по-гореща ревност.
Родителите на този блажения бяха благочестиви във всичко, българи по род, родени и израснали в селото, наречено Скрино, намиращо се в Средечка област. А този Средец е в европейските предели, един от славните и забележителни градове. Докато те прочее пребиваваха в това село, благочестиви по живот, милостиви по нрав, станаха родители на две отрочета; едно от тях е този дивен Йоан. Добре възпитан от своите родители, той живееше, подчинявайки им се във всичко и отдавайки им нужната почит. Когато измина немалко време и родителите му умряха, той пребиваваше винаги в страх от Господа, без да се откъсва от църквата, като изслушваше божествените слова и свещените учения, с пост и молитви благоугаждаше на Господа и беше всецяло запленен в божията любов, сякаш един от серафимите, горящ духом към Господа, своя Бог; и даваше плод, наистина стократен, като дърво, посадено край водни потоци.[2] Някои пък, обхванати от завист, понеже се леняха за доброто, го обсипваха с обиди и укори, наричайки го лицемер и съвсем негоден за мирски живот. Понеже беше в такова положение, той измисли добро решение: каквото му принадлежеше, разпредели в ръцете на бедните, предаде кесаревото кесарю, та да може без отлагане да даде божието Богу. А Бог, казал, щото от мрака да възсияе светлина, казал някога и на Авраам: „Излез от своята земя и от своя род и иди в земята, която Аз ще ти посоча“[3], се явява по същия начин и на тогова, говорейки му не по-маловажни от ония думи, като му показа и мястото, където ще може да му благоугажда. Щом прочее се събуди от сън и разбра силата на видението, разпали се както елен за водни извори, въоръжи се както Давид срещу мисления Голиат, взе, според древната повест, три камъка, сиреч: вярата, надеждата и любовта, облече се в бронята на правдата; налага си и шлема на спасението – божествения покров, отрязва си косите заедно със страстите и похотите. Като отиде в манастир и остана там известно време заради обучението, той оставя пръстта на земните и от пепел [сътворените хора]. Напуска света и владетеля на света, без да вземе нищо освен една кожена дреха. Отиде в посочената му планина и, направил малка колиба от клони, остана да живее там, измъчвайки тялото си с пост и бдение, като пееше заедно с Давид: „Ето, отдалечих се, бягайки, заселих се в пустинята и очаквах Бога, който ме спасява от малодушие и буря“[4], като въздигаше преподобните си ръце без гняв и смущение, без да има за храна нищо освен тревното биле, що земята има свойството да ражда за животните, и водата, що изворите обилно изливат. Той възгласяваше: „Добиче бях пред тебе. И аз съм с тебе навеки.“[5] Кой прочее ще може да разкаже подвизите му, които извършваше тогава? Защото той дори самата онази пустинна трева не ядеше до насита, но твърде малко и оскъдно, и след залез слънце; така и водата – само колкото да разхлади вътрешностите си. И още – кой ще разкрие достойно неговия поток от сълзи, а също и всенощните бдения, и коленопреклонения? Многократно бесовете идваха, преобразявайки се под образите на различни зверове, понеже искаха да го изплашат и изгонят. Но доблестният оставаше непоколебим пред техните измами, сякаш някаква твърда скала, разбиваща и отблъскваща налетелите срещу нея вълни, или по-точно сякаш диамант, не биваше повреден от никакво желязо.
Когато измина немалко време, той преминава оттук в друго място, където намери пещера, твърде тъмна и мрачна. Там се засели, като прибавяше подвизи към подвизите и към желанието – желание, изпълняше сякаш трудолюбива пчела медените пити и ги скътваше в сърдечната съкровищница. Докато той живееше така, синът на брат му, укривайки се от баща и майка, дойде в пустинята, където пребиваваше преподобният, и с много мъка едва успя да го намери. Блаженият, видял го отдалече да идва, мислеше, че е привидение и се отдаде на молитва. Щом дойде, паднал ничком, молеше да получи благословение. А [отецът], повярвал, че е истински, а не привидение, като го удостои с благослов, питаше за причината на идването. Той пък съобщава на мъжа всичко за себе си и веднага бива приет от него. Името му беше Лука. Преподобният, като гледаше, че той е с него, сякаш някой кедър, извисяващ се в Ливан, отправяше към Бога благодарствени песни, повтаряйки непрекъснато изреченото: „Незлобивите и праведните се присъединяваха към мене.“[6] И беше с него в пустинята като агне незлобиво, което истинският пастир пасе, сякаш втори Авел, или Исаак, във всичко подражаващ на Предтечата, отгледан от младенчество в пустинята.
Но какво? Този, който някога получи в наследство да бъде Деница, а днес – поради гордост – Тъма, който пожела да унищожи земята и морето, който отвори уста срещу небесата, който каза: „Ще поставя своя престол на облаците и ще бъда подобен на Всевишния“[7], гордият и велеречив враг, като не можеше да търпи добродетелите и подвизите на мъжа, изпълни се със завист, зачена болест и роди беззаконие. Отива той прочее при родния брат на светеца в образа на някакъв познат, намира го обхванат от печал и жилен от стрелите на природата, объркан поради загубата на отрока и му изрича такива речи: „Лишилият твоята старост от опори и твоя дом от наследник, и твоето семе от плод, и майчината утроба и твоето лоно от дете, Йоан е, твоят брат! Защото той насам дойде през нощта и като взе твоето отроче, държи го при себе си. Ако не отидеш веднага и не го вземеш, то ще стане сладка храна за зверовете. А ти, ако го не потърсиш усърдно, ще се превърнеш в чедоубиец! Иди прочее, иди, друже, и ще ти покажа мястото, и ти, отивайки веднага, вземи плода на семето си.“ Щом той чу това, облече се в ненавистта сякаш в риза и облакът на гнева го обгърна, и какво ли не говори, и какво ли не стори срещу неповинния? А дяволът, като го взе, водеше го в пустинята и го разпалваше да оскърбява мъжа. И когато приближиха мястото, веднага си тръгна, показвайки му отдалече пещерата. Оня пък, след като отиде на посоченото място, намира светеца. И какво ли не направи тогава срещу него, обсипвайки го с хули и укори, наричайки го „какогер“[8], измамник и съвсем недостоен да съществува в света; и грабвайки срещу него дървета и камъни, канеше се на всяка цена да го убие. Но какво стори кроткият ученик на кроткия Владика? Той стоеше мълчащ и нищо никак неговорещ, в ума си реченото пазещ: „Аз съм като глух, нечуващ и като ням, устата си неотварящ.“[9] Грабнал с гняв и крясък отрока – о, умилен детски вик! – [бащата] вървеше към света, към света – скверна блудница, към майката на нечистотата и всякаква сквернота; откъсна го от Божията планина, планината тучна, планината, за която Бог благоволи [детето] да живее в нея. Щом блаженият видя това и разбра, че то е дяволско коварство, обгръща го облак от печал и облян в сълзи, пада ничком, молейки се и говорейки: „Господи, Който си казал: „Призови ме в деня на твоята печал и ще те избавя“[10], избави ме сега, Владико, погледни към мен с милосърдния си взор и отгони скръбта на моето сърце, и направи с мене знамение за добро, защото Си благословен във вековете, амин!“ И след молитвата седеше, скърбящ и тъгуващ за загубата на отрока, понеже се боеше да не би, след като бъде отведен в света, той да се оплете в житейските грижи.
Но какво прави Бог, който е заповядал да се оставят децата да идват при него? Говори и тук на бащата на отрока, макар и не с думи, но с дела: „Остави детето да дойде при мене и не му пречи, понеже за такива е царството небесно.“[11] Докато той вървеше по пътя, змия ухапа отрока и веднага смъртта го прие с кротки длани. Когато бащата на детето видя това, не знаеше какво да направи, обаче връщайки се при преподобния, със срам и едновременно с горест му разказва случилото се по пътя. А той му заповяда да го погребе и да отиде в дома си, което и стори. Като прослави прочее преподобният Бога много за това, живееше без печал.
[Преподобният] прекара там в пещерата 12 години, без да има никакъв телесен покой, прибавяйки към подвизите подвизи и към мъките – мъки. Дяволът пък, като виждаше това, не преставаше всякак да го измъчва, понякога с униние, понякога с леност; когато може – със страхове, а многократно също и с призраци. Но, диамант по душа, Йоан никак не биваше пленен от неговите лукавства, пеейки: „Наобиколиха ме, както пчели обикалят мед и се разпалиха като огън в тръне; и с името Господне аз ги повалих.“[12]
След доста много дни вселукавият взима със себе си дружина от бесове под образа на разбойници и нахвърлили се жестоко срещу светеца, биха го немилосърдно. И блъскайки, и влачейки го, изгониха го от мястото, като му забраниха по никакъв начин да не смее да се приближи там. Той пък и в това се подчини на гласа на своя Владика, който повелява: „Ако ви гонят от този град, бягайте в друг“[13], и преминава не от град в град, а от пустинята отива в друго място на немалко разстояние; и там, намерил като оня древен Авраам огромен дъб, заселва се в него. Но Авраам прочее, щом угости великолепно Троицата под Мамврийския дъб, отпраща я, а този тук, като я прие мислено, носеше в себе си самия жив Бог, почитан в Троицата, без никак да се предава на униние, но придържайки се крепко към своя първоначален начин на живот. Но какво прави оня, който прави всичко да бъде за полза? Както някога в пустинята направи да завали манна за хората и благодат изпълни гладуващите, по същия начин прави и тук. Защото той заповяда на земята да народи сланутък за прехрана на светеца. И той живееше, хранейки се с него, успокоявайки малко телесната немощ и утолявайки глада на стомаха, като придобиваше все повече сила, възземаше се сърдечно, изливаше извори от сълзи, напояваше браздите душевни и правеше да цъфтят добродетелни класове.
А Бог, който казва от тъмата да засияе светлина[14] и прави видими тайните на тъмата, не поиска за дълго да бъде скрит градът, стоящ на върха на планината[15], но благоволи да изяви неговата добродетел. Понеже там някъде наблизо пасяха пастири, както ония, що бяха някога при раждането на моя Христос, овцете, както добропослушно си стояха около пасбището, отведнъж, като се засилиха, побягнаха не по някакъв привичен път, но съвсем без посока, по пусти и стръмни, и необичайни места. И щом дойдоха до мястото, където бе преподобният, спряха. А пастирите, които тичаха след [тях] и не можеха да ги спрат, идват и те, където спряха овцете и като видяха светеца, учудиха се: „Кой и откъде си и как дойде насам – питаха, – откъде е домът и отечеството ти?“ „Моят дом, според апостола, е на небесата, откъдето чакам Спасителя – отговаряше той, – а отечеството – Горният Иерусалим, а кое отечество или град ме отгледа тук не вам е [дадено] да знаете. Обаче, щом сте се оказали тук, редно е да ви нахраня с храната на пустинята.“ И им заповяда да вземат от израсналия там сланутък. Те пък, взели си, ядоха до насита. И когато бяха пуснати да си вървят, някой си от тях отиде, та тайно наскуба доста сланутък; и радостно бързаше след другарите си. И щом ги стигна и им показа направеното, те се събраха и го разграбиха от ръцете му. И когато започнаха да разтварят шушулките на зърната, не намериха нищо. И веднага разкаяни се върнаха и разказаха на блажения, молейки прошка за извършеното. Той им даде прошка, като рече: „Така, о чеда, благоволи всесилният Бог, щото тука да израстват и тука да се използуват.“ А те, преизпълнени от чудото, отиват по домовете си, хвалейки и славейки Бога за всички неща, що видяха и чуха, и разказвайки по цялата онази област и по околностите.
Някои от христолюбците пожелаха да отидат при светеца и да получат благослов от него. Един мъж, от дълги години измъчван жестоко от нечист дух, като ги видя да отиват, вървеше след тях, понеже искаше да се избави от болестта. И щом приближиха на едно поприще от светеца, веднага нечистият дух го разтърси и като падна, търкаляше се, викайки и говорейки: „Огън ме изгаря и не мога да вървя напред!“ Те пък го вързаха и го влачеха насила и паднали на земята, молеха да получат благословията. Като изпълни молбата, [светецът] питаше за причината на идването. След като разказаха за себе си, те съобщават и за бесноватия, коленичат и молят да го избави от болестта. Но Йоан, който никак не се надяваше на себе си, но на Бога, оживяващ мъртвите и назоваващ несъществуващото сякаш съществуващо, говореше: „Не е в нашите възможности тази работа, чеда, не е в нашите възможности, но за единия Бог е възможно да прогонва бесовете. Защото и ние сме човеци, подобострастни вам, и от същата немощ обладани!“ В това той следваше гласа на Владиката, който повелява: „Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: Ние сме слуги негодни.“[16] Те пък прекомерно настояваха, молейки се. Понеже видя прочее, че прилежно настояват и неспирно го принуждават, облян в сълзи, падна на земята, като въздъхна от все сърце и рече: „Боже, комуто се кланяме в Светата Троица, сътворил всичко видимо и невидимо, от когото всичко се бои и трепери, помилуй Своето творение! И не заради нашата правдивост, но заради Твоята благост и Твоята щедрост не оставяй този човек дълго да бъде измъчван! Не съм достоен, Блажени, да произнасям Твоето пресвето име с нечистите си и осквернени устни, обаче на Твоята благост се надявам, Тебе на помощ призовавам, защото сам Ти с клетва си обещал чрез устата на Своите раби пророците да не искаш смъртта на грешника! Поради това всички коленичим пред Тебе и молби отправяме, чуй ни от светото Си небе, защото Си благословен во веки, амин!“ Щом той се помоли така, веднага бесът излезе от човека и беше напълно здрав, и славеше и възхваляваше Бога. Тези, които бяха с него, когато видяха това, обхванати бяха от ужас, и получиха още по-голяма вяра в светеца, и молеха го да живеят с него. Но той не разреши. Като ги поучи грижливо и ги нагости добре от сланутъка, що беше там, отпрати ги по домовете им и при това им забрани да не смеят да дойдат при него. А те, връщайки се по домовете си, имаха за спътник и добросъпровождани бяха от оня, който преди това беше бесноват. Оттогава, тъй като славата за него се разнесе по цялата оная област, всички възхваляваха Бога, а спрямо [светеца] питаеха голяма любов и ревност. А доблестният Йоан, щом узна ставащото, вдигна се, та си отиде оттам, понеже се боеше, а още повече – ненавиждаше всецяло славата човешка, но залягаше за божествената и сладостно възгласяше: „А мене е добре да се приближавам към Бога и на Господа моето упование да възлагам.“[17] И намерил прочее твърде висока скала, веднага се възкачва както някога Боговидецът на Синайската [планина], възхожда в невъзходимия мрак на Боговидението, приема и той Богонаписаните скрижали, при това не на скрижали каменни, но на скрижали сърдечни, като мокри със сълзи скалата и с всенощни бдения и въздишки стократно умножава мъките, сам със Самия беседва, с леки крила към небесата се въззема, нощния мраз изтърпява и дневната жега. Незадрямващото око, виждайки го така доблестно да търпи, даваше му невидимо сила и най-вече твърдост. Дяволът, ненавистник на доброто, не изтърпя за дълго толкова голямата доблест на мъжа, но като взема със себе си легион бесове, нахвърлиха се жестоко срещу светеца; какво ли не правеха и какво ли не вършеха, биейки, блъскайки и влачейки; и веднага си отиват, щом го хвърлят от скалата, понеже смятат, че той е окончателно мъртъв и никак не ще оживее. След като доблестният Йоан остана прочее да лежи там дълго време и с мъка дойде на себе си, стенейки и преизнемогвайки, той тъжеше и си говореше: „Защо си прескръбна, душо моя, защо ме смущаваш? Уповавай се на Бога, понеже Нему се изповядвам, спасение за лицето ми и Бог мой!“ И като стана, изкачваше се пак върху скалата и съблюдаваше предишния начин на живот, положил всевишния за свое прибежище. Но Оня, който се взира в земята и я кара да трепери, взира се с милостиво око от висините и към угодника свой; и заповяда на своя ангел всекидневно да му носи храна. И за него прочее биде изпълнявано писаното: „Хляб ангелски яде човек.“[18]
Докато той живееше така и по такъв начин, мълвата за него, както вече се каза, се разнасяше, така че и царят да чуе за него, и да изпита желание [да го види]. Когато благочестивият цар Петър, който държеше тогава хоругвите на българското царство, отиде по същото време в Средец и чу за преподобния, изпраща мъже, твърде опитни ловци, деветима на брой, да потърсят мъжа, като им заповяда да не се връщат, ако го не намерят. Те пък, щом получиха заповед от царя, по-бързо от думата достигнаха Рила. Понеже обикаляха там много дни и не намериха нищо, изнемогваха от глад и бяха объркани, без да смеят нито да отидат при царя, нито пък можеха да 
се скитат гладни по пустинята. Страхът обаче превъзмогваше глада и те не преставаха да търсят. По-късно по някое време намериха някаква малка диря, та чрез нея достигнаха жилището на мъжа и молеха да получат благословение от него. А той, като ги удостои с благослов, питаше ги за причината на идването. Те пък му разкриват всичко. Когато той прозря с душевното си око, че от пет дни гладуват, предлага им трапеза. И ги нагости любезно. Защото оня, който пет хиляди от пет хляба насити, и тук насища девет мъже от един хляб. И, о чудо! – както там останаха много трохи, така и тук остана начупен половината хляб. Когато те видяха това, изпаднаха в почуда. Те, които бяха помислили, че един хляб не ще стигне, след като се нахраниха, оставиха половин хляб. И завръщайки се, известиха всичко на царя. Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се. Веднага се изкачват на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпраща двама слуги, които обича много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отиват там, съобщават на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно. „Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на Бога сякаш кадило благовонно и приети бяха. Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“ Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпраща и послание със следното съдържание: „Цар Петър до всечестния отец пустинножител Йоан. Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“
Блаженият Йоан склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така: „Убогият Йоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър. Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночествуващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито сама водата, за да утоли жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта придобивка.[19] Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него.“[20] И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната;[21] да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господствуващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“[22].“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.
Прекара прочее блаженият Йоан на това място общо седем години и четири месеца, без да прояви нито за един час отпускане или униние, но прибавяйки към ревността 
още повече ревност и към усърдието – усърдие, и казано накратко, в старческа възраст показваше юношеско старание. Мнозина идваха при него, като донасяха своите болни и получили ги чрез молитвите му здрави, отиваха си. Когато голямата [му] слава се разнесе по цялата земя, мнозина възревнуваха на добродетелния му живот и пожелаха да живеят с него, създадоха в съседната пещера църква и основаха обител, имайки преподобния за началник и пастир. А той, като пасеше добре стадото си и приведе мнозина към Господа, и извърши големи, и преславни чудеса, достигна до дълбока старост. И когато разбра за своето преселение при Господа, отдаде се на молитва и изливаше от очи топли сълзи, и прегънал колене към земята, говореше: „Боже Вседержителю, приеми ме, грешния и недостойния Свой раб, и ме причисли към ликовете на Твоите избраници. Понеже нищо добро не направих на земята, Благий, затова и моля Твоята благост, да дойде благ ангел, та духовете на лукавството да не попречат на възлизането ми“. И като рече: „Господи, в твоите ръце предавам духа си“[23], веднага в Божиите ръце предаде дух, след като бе живял приблизително чак до 70 години. И тук бе погребан от своите ученици.
Беше изминало немалко време, а [от гроба] се разнасяше пресилно благоухание. Щом отвориха ковчега му, видяха тялото на преподобния напълно запазено и недокоснато от каквото и да е тление, изпускащо благоухание и подтикващо към божествена ревност. След като бе отслужено обичайното Славословие, пренесоха с почит светите му мощи в славния град Средец. И бяха положени в църквата на светия евангелист Лука. По-късно бе създадена църква на негово име и в нея бяха положени светите му мощи, които правеха дивни и преславни чудеса.
След дълго време при царуването на гръцкия цар Андроник[24] угърски войски с техния си крал завладяха гръцката земя чак до Средец и покориха под нозете си всичко, като взеха и мощите на преподобния, и ги отнесоха в своята страна. Понеже оня крал бе чувал за видните и велики чудеса на преподобния, той нареди да положат светите му мощи в църквата в града, наричан Остригом[25]. И там те вършеха преславни и дивни чудеса и прогонваха от хората всякакъв недъг и всякаква болест. Тъй като мълвата се разнесе по цялата оная страна и всички се стичаха там, дяволът – ненавистник на доброто – не изтърпя преподобният да бъде много славен, но устрели със стрелата на неверието сърцето на епископа на оня град. И той не искаше в никакъв случай да отиде на поклонение пред мощите на преподобния, говорейки, че не намира този преподобен изобщо да е сред светците. Не само това, но и на другите забраняваше да отиват на поклонение пред него: „Аз – рече – познавам точно всички светци и изобщо не го намирам сред другите светци.“ И тозчас чрез праведния Божи съд му бе надяната юзда на езика и беше напълно ням и никак не можеше да говори. Всички, които видяха това чудо, бяха обхванати от страх. А той стоеше, махайки им, както оня древният и видният архиерей Захария, Предтечевият родител[26]. Щом прочее дойде на себе си и размисли за причината на подобна немота, разбра, че пострада поради неверието в светеца, бързо се затече към ковчега на светеца и обливайки го с горещи сълзи, с чести въздишки разкриваше сърдечната [си] покруса. А Божият угодник и във всичко Христов подражател Йоан не поиска да го мъчи дълго, но бързо разкъса оковите на езика му и пак го направи благоречив. Той пък, получил [изцеление], въздаваше непрестанни благодарения на Бога и на неговия угодник. Когато всички видяха и чуха тези неща, показваха по-голяма вяра и усърдие към светеца. Той направи в Угърската земя и много други дивни и страховити чудеса, за които времето не ни позволява да разкажем подробно. След като угърският крал подробно научи за всички тях, той бе обхванат от страх и ужас; украси ковчега на преподобния със злато и сребро, целуна прилежно светите му мощи и пак с велика чест ги върна в Средец, та ги положи в църквата, съградена в негово име в годината 6695, индикт 5 (1187 г.).
Не след дълго, когато Бог благоволи да обнови българската държава и да въздигне, да кажа, като е писано, падналата скиния, рухнала от гръцкото насилие, той въздигна рога на българското царство при преблагочестивия цар Асен, който в светото кръщение бе наречен Йоан. Той прочее, като прие хоругвите на царството, всички паднали български градове здраво укрепи, а разорените обнови. И добре препасан срещу гръцкото царство, покоряваше околните области, градовете и селата. Когато стигна до Средец и го подчини на властта си, и чу за преславните и безбройни чудеса на преподобния, веднага се притече към неговата църква и целунал с почит преподобните мощи на светеца, мислеше, че е намерил някакво многоценно съкровище. Изпълнен със силна радост и духовно веселие, той замисли добър замисъл – за по-голяма чест и утвърждение на царството си да пренесе мощите на преподобния отец в своя преславен град Търнов. И веднага изпрати до своя патриарх кир Василий, намиращ се във великия Търновград, писмо, гласящо така: „До всечестния архиерей Божи и духовен отец на наше царско величество кир Василий. Когато дойдох по Божие желание в тези предели и стигнах до Средечкия град, щом намерих светите мощи на преподобния отец Йоан, който изобилствува с чудеса и изцеления, струваше ми се, сякаш от радост летя по въздуха. Понеже голямата му слава изпълни цялата оная страна и тъй като той вършеше дивни и преславни изцеления, провъзгласиха [го] за целител не само тук, но и в цялата Угърска държава. При това положение умът на наше царско величество отсъди твоя светлост да дойде тук с целия църковен клир и с подобаваща почит, та да пренесе тези свети мощи на преподобния отец в преславния наш царски град за похвала на цялата църковна общност и за утвърждение на нашето благочестиво царство.“
След като божественият светител чу това, възрадва се духом и към Бога отправя благодарствена молитва. И незабавно събра бързо целия църковен клир и им каза всичко гореречено. Те пък с топло усърдие и с пламнала душа всичко сладостно приеха. И единодушно се устремиха усърдно, искайки да грабнат сякаш някакво съкровище многоценно, и скоро достигнаха Средец заедно със своя патриарх и учител. Благочестивият цар Йоан Асен, приготвил с почест всичко за изпращането на светеца, всичко предаде на патриарха, като му остави и триста мъжествени воини за съпровождането на светеца. А сам той се устреми, та дойде спешно в своя царски град и започна да изгражда църква на името на светеца в славния град Трапезица. Патриархът, взел честните мощи на преподобния, с целия клир шествуваше по пътя, радвайки се и славейки Бога. След тях вървеше и игуменът на обителта на преподобния и всички ръководени от него монаси. И когато царят разбра, че патриархът е дошъл, бързо излезе да го посрещне на мястото, наричано Кръстец, с целия си синклит. И като целуна с почитание мощите на светеца, задържа ги да останат там за седем дни, докле беше доизградена църквата. И така, щом я осветиха, с почест положиха в нея мощите на преподобния в 6703 година (1195 г.), където те лежат и до ден днешен, давайки различни изцеления на всички, които с вяра прибягват към тях за слава на Христос, истинния Бог наш, нему слава с Отца и със Светия Дух, сега и винаги, и во веки веков!
[1] Тук св. Патриарх Евтимий дава своята оценка за т.нар. "Народно житие" на преп. Йоан Рилски, писано най-вероятно през XII в. "Народното житие" е считано от мнозина изследователи за най-старото житие на светеца.
[2] Пс. 1:3.
[3] Бит. 12:1.
[4] Пс. 54:8-9.
[5] Пс. 72:22-23.
[6] Пс. 24:21.
[7] Ис. 14:13-14.
[8] Антоним на думата „калугер“, т.е. лош, зъл старец.
[9] Пс. 37:14.
[10] Пс. 49:15.
[11] Мат. 19:14.
[12] Пс. 117:12.
[13] Мат. 10:23.
[14] II Кор. 4:6.
[15] Мат. 5:14.
[16] Лук. 17:10.
[17] Пс. 72:28.
[18] Пс. 77:25.
[19] Фил. 1:21.
[20] Пс. 61:11.
[21] Мат. 6:3.
[22] I Кор. 2:9.
[23] Пс. 30:6; Лук. 23:46.
[24] Андроник I Комнин (1183-1185).
[25] Днешният град Гран в Унгария.
[26] Лук. 1:22.
